Relief

Вчера беше страхотен ден. Нищо специално като събития. Баба, дядо и леля бяха на гости, за да отпразнуваме по семейно юбилеите на майка и баба, които бяха в петък и понеделник. Приятно беше. Показвах на леля снимките от Швейцария и й разказвах разни неща, което беше много готино. Тя в четвъртък заминава за Китай, та темата с пътуванията е непрекъснато актуална :)
Това, заради което денят беше по-специален и толкова готин беше вечерта, когато изведнъж получих усещането, че от гърдите ми е паднал огромен товар и мога отново да дишам спокойно. Малко е странно за обяснение, но аз съм си такава - трябва да се докарам до ръба, да се натоваря психически докрай, за да ...прещракам. След като изкарах почти 10 дена в тиха полу-депресия, че съм си обратно вкъщи, а последните няколко от тях в тегаво напрежение, което съвсем сама си създавах, относно връзката ми с приятеля ми и някакви абсолщютно ирелевантни към момента фактори... сега съм супер. Става дума за това, че след като си опънах толкова много нервите, когато това е било напълно излишно, преди ден-два стигнах до прозрението, че е било така и е абсолютно безпредметно дори да мисля за това, пък камо ли да го оставя да ме тормози. Знам, че звучи доста безсмислено, но иначе трябва да бъдат намесени имена и подробности, които наистина нямат никакво значение.
Едва снощи обаче осъзнах наистина колко е яко това и каква свобода ми дава - свободата да се радвам на това, което имам и нищо друго да няма значение. И за сметка на това, че преди няколко дни почти се приспах с плач, снощи си легнах с усмивка и пак с такава се видях в огледалото сутринта :) Никога няма да разбера емотата - толкова е готино да се чувстваш добре и да се радваш на разни неща! :)))

Feeling Switzerland

So.. how 'bout that, пак опрях до блога. Много ми се щеше да кажа "скапания блог", но всъщност оценявам и конструктивната им страна. Е, в случая може би не търся точно нея, но.. нали знаеш как е, когато просто трябва да си кажеш и те е страх, че моментът ще отмине? Е, може би не, но аз имам такива моменти. Пубертетът предлагаше малко повече варианти за изпускане на парата, но явно съм се откъснала от него малко повече, отколкото си мислех. Е, все още не мога да се накарам да свърша някаква работа, когато са ме обзели разни мисли, а тия дни съм адски зациклила и абослютна лигла, само дето не ми се е доревавало от няква глупава реклама (добре че не гледам телевизия)...

Нооо, както и да е. Way too early in the post for revelations.
Favorite magazine questions: Dream holiday? Well, believe it or not, mine happened to be in Switzerland. Yeah, never planned it, never even thought I'd go precisely there but as it proves one of my favourite sayings that the best things are those that happened unplanned :)
Why am I writing in english? Who knows!?

Ами... да, направих си една почивка в Швейцария, на гости на приятеля ми и ...хората непрекъснато ме питат "Как си изкара?", "Как беше?" и е малко странно, че не мога да го опиша с друго освен със "Страхотно, много ми беше готино" и разни такива. Беше наистина жестоко - имаше и сняг (някакъв рекорден даже), и слънце, и дъжд... видях й всичките страни що се отнася до времето. Що се отнася до страната - и от нея видях доста, което беше наистина интересно и съм страшно благодарна.
Каква е равносметката, като се върнах? Ами тъжна. Тук ми е гадно, мръсно е, очакват ме куп важни неща за вършене и приятелят ми ми липсва... Както казах и на него малко преди да си замина - back to reality. Но не защото времето, прекарано там не беше реално, а защото беше малко като сън - почти всичко хубаво, което искаш от един ден и нищо от лошото. Наистина няма как да се оплача.

Е, постът взе съвсем друга посока, която е прекалено обща и прекалено обширна, за да продължавам натам. А и идеята ми не беше да разказвам за страната, но.. аз с мойте дълги въведения, duuh! :)
Явно моментът, който споменах в началото е отминал... навярно утре ще съм доволна, че така е станало... ако ли пък не... ще пиша пак :)

И още нещо...

Това, че не съм писала от толкова отдавна не значи, че съм спряла да следя разни неща заедно със собствения си блог. Така че не мога да пропусна да отбележа колко много се радвам, че Рони О'Съливан спечели UK Championship в края на миналата година и как ме разочарова, като отпадна още в първата си среща от Мастърс-а. Е, беше доста иронично все пак, че даже и малко очаквано, след като взе финала на UK от Магуаяр да загуби точно от него в следващата им, при това последователна, среща в началото на следващия турнир.

И въпреки тъжната новина за Рони, турнирът за мен все пак завърши със щастлив край, тъй като другият ми любимец, Марк Селби вдигна кристания комплект топки след като разгроми сънародника си Лий.

Завръщам се...

...или поне ще пробвам, пък ще видим до къде ще го докарам този път.

Е, няма да си губя времето в празни ретроспекции и сбити разкази на истории, които заслужават пълната си версия, а ще се прехвърля веднага на актуалното при мен.

Ха.... в сесия съм! Ей тва беше страшно актуално, нямам думи. Всеки който е на моя хал - няма какво да му обяснявам, всеки който още не е бил - няма какво да му обяснявам, като му дойде времето сам ще разбере ;) Аз за сега мога да се похваля, че резултатът до тук е 1:0 за мен, но тепърва ме чакат тегавите изпити, така че... О, моля, пращайте си позитивните мисли, енергия и сили в моя посока, че да я изкарам тая сесия. Ако някой е открил хапче против мързел - златен е! ;)

От Нова година (на която си изкарах супер, с много близки, познати и някои специални хора) насам ходя всеки ден на тренировка (за който е забравил - катерене) и се чувствам много добре по въпроса. "Има дни, във които не върви", както се казва в една песничка, та реших да компенсирам със следващия ден, така че все в някои да върви. Трябва да се развиваме все пак :)
Покрай тия празници съвсем ми отиде диетата! Мразя ги. Под диета да се разбира само неядене след 18ч. и нищо повече. Съжалявам, ама съм Рак = чревоугодник, така че не можете да ме лишите от картофи, ориз, мръвка, че и нещо сладко през деня. Виж за вечерите се жертвам. Та откак тия празници с техните безбройни блюда на безконечни семейни и не толкова семейни събирания ми се намесиха в плана все се опитвам да се върна в ритъм. Почти успявам, но понякога не устоявам на изкушението. Плащам си цената по един или друг начин, най-малкото с вина и дискомфорт. Продължавам отчаяната борба с тези заветни 5 килограма, които искам да сваля от край време, но този път няма да се откажа ;) (Леле, звуча като някоя фльорца: "Ауу, качила съм 2 кила по празниците. Изглеждам ли дебела с този панталон?!" :D )

Anywayyy... Връщам се пак и към малко по-смислената литература. За сега съм на Мишел Фуко, за после съм си набелязала няколко книжки от край време, но ще разказвам своевременно. За едната ще дам малък анонс, защото трябва и да се похваля - "The Collected Tales and Poems of Edgar Allan Poe", подарък от Венски, за което страшно му благодаря :))))

И в тоя ред на мисли (с хваленето), като за завръщане с гръм и трясък ще направя нещо, което никога до сега не съм правила. А именно да заявя без някой да ме е питал, че си имам приятел. Да, точно така, имам си приятел, когото много си харесвам. Най-краткото описание би била заветната фраза, която с Дени използвахме в училише "Умен, красив и добър", хихихи. Ами така си е. Хубав е, умен е и е много мил, макар с това да изненада дори мен. Никола (по-известен като Кольо) обаче си има един голям недостатък - живее в Швейцария, та май сега е удачния момент да благодаря на народа и де що на който трябва за интернет, евтините телефонни обаждания през него и, разбира се, скайп - Благодаря! ;))

Е, типично в мой стил, наред с тривиалностите изплюх и някво откровение, даже може би малко прекалено. Не се учудвай, ако след ден-два липсват някви моменти от тоя пост, може да съм дошла на себе си ;) Не ме разбирай погрешно, нищо от гореспоменатото не е съчинено, лошо или притеснително по някакъв начин, просто... ами личното си е лично и колкото и да ми е личен тоя блог... Е, човек трябва да има неща, за които да си мисли сам. Затова за сега толкова, разписала съм се все пак... оставам с мислите си, вие останете със своите, а ако искате и ги споделете ;)

Operation Crashdown

Да, ами... не отидох на скали. Което до някъде беше грешка, погледнато от чисто техническата страна, че всяка тренировка ми е плюс. Но от друга страна нямаше да мога да катеря, така или иначе. Първо, защото ако не са ходили на Боженица, са били на трудните турове на Враца, където нямам какво да катеря и второ заради скапаното ми психическо състояние и липса на тонус в момента.
Най-накрая открих какво ме мъчи последните 1-2 седмици и дори успях да го събера накуп, да се оставя да ме пречупи, за да мога да го преодолея и най-сетне да мисля пак нормално. От малка съм така, щях да кажа като чаша, но съм по-скоро като балон, защото събирам, събирам, събирам и когато дойде преломния момент не преливам бавно и по малко, а директно избухвам. Като балон. :) И след това съм като нова.. до някъде. С риск да се повторя, като рестартирана съм :) Отново мога да правя повече от едно нещо едновременно, не зациклям на всеки 5 минути и не съм толкова нервна. Явно нервите наистина са били ключов фактор, защото вече и главата не ме боли, а последните 3 дни направо ме убиваше.
Та така, признавам си, сринах се. Всеки си има слаби моменти и нямам намерение да се срамувам от това :Р А и както споменах вчера - не ми пука какво мислят другите за това. Поне не всички. А знам, че хората, за чието мнение ми пука, ще ме разберат. Мисля, че мога на кратко да ги нарека просто Приятелите, защото за това може да се разчита само на истинските приятели.
Обичам си приятелите и всеки път когато го осъзная съм благодарна, че ги имам и гледам да им го казвам. Така че, към всички приятели - Приятели, обичам ви!! :)

Mellow

Мда... "меллоу", така се чувствам днес. Отказвам да се депресирам с "Baby, I'm gonna leave you" на Zeppelin, да агресирам с някъв хардкор или пък да сбозявам всичко с тийнейджърски (ебаси думата) лигави саундтраци. Затова се спрях на Аланис с нейната истинка музика, която истински пасва на отношението ми към света. Е, може би аз съм малко по-цинична от нея, но пък откъм реализъм ми пасва идеално.
Знам, че в предния пост споменах ретроспекция, но... малко се чувствам като пубер тия дни, та тва, което е било преди 2-3 месеца вече е ancient history :) Накратко в последно време за пръв път работих, за пръв път напуснах работа, за пръв път ме уволниха, за пръв път ходих с момче от друг град (както и предполагах - не се получи :P ), за пръв път от мнооого време плаках пред някого, за пръв път от още повече време писах стихове и за пръв път се сблъсках с любовта ante factum. Не питайте, като знам какво става може и да си кажа :)
Ако някой се чуди, нищо не става с мен в последно време. Ходих веднъж на Стена и веднъж на скали, утре пак ще се ходи на скали сигурно, което си е напредък след безкрайната пауза от 5 месеца без никакви тренировка, заради която се чувствам ужасно. В това отношение плановете ми са най-сетне да се стягам и да хващам да тренирам, та поне да не ми се налага да мисля за някви други простотии, защото човешкият мозък така тъпо е конструиран, че ако физически не си зает с нещо, непременно си намира да си съчини нещо, което да мелиш дни на ред и накрая пак си до под кривата круша. Та и аз така. Напоследък все някой ме хваща как съм се заблеяла и даже и аз не знам дали и за какво мисля. "People say that when you're caught in a stare your mind needs a rest." Каква ти почивка, аз имам чувството, че мозъка ми е мухлясал през последните два месеца и затова нищо не може да роди. Липсват ми заплетените, задълбочени ако щете, интелектуални... non-superficial разговори, които преди водехме с разни приятели. Сега всичко опира до "Кво прави днес/вчера?", "Какво ще правиш утре" и всичко останало е бира и празни приказки. Само на мен ли така ми се струва или затъпяваме прогресивно? Or is it just me? Прекалено много ли искам от хората, когато искам да си говорим за нещо интересно и се абстрахирам от плоските разговори и изтърканите шеги? И защо винаги, когато пиша нещо после имам чувството, че се получава в някакъв псевдо-философски стил? Ако е така, някой да ми каже, за да не се излагам повече :D
Не че ми пука особено. В последно време за малко неща ми пука наистина и още по-малко за това какво масата хора мислят за мен. Да, обръщам внимание на хората по улицата, на реакциите и думите им, но това не значи наистина, че ме интересува. Особено когато виждам в погледите лицемерие, злоба и етц. ужасни черти. Всъщност така дори ми е по-забавно. По-гадно е когато не можеш да разчетеш нечий поглед, а искаш да знаеш какво означава. Например когато влезеш в заведение, където ходиш често и виждаш много познати хора и по лицето на един се чете интерес, любопитство, на друг приятна изненада, на трети безразличие, а от четвъртия просто лъха подмолност. Не ми пука, мога да ги подмина, сякаш света ми принадлежи. Но в следващия момент срещаш прителския поглед и той е като стена, не знаеш какво си мисли, дали е тъжен или безразличен, дали ти се радва или не е държал особено да те види точно днес. Тогава света се свива до размерите на пинг-понгово топче и ти засяда на гърлото. Какво помага в такъв момент? Още едно универсално лекарство, доказало се през годините, а именно (както снощи Гери изтъкна) няма нищо по-хубаво от прегръдката :))

И днес ми е едно такова... гушкаво :D Мило и меко като на 5-годишно, което иска само да се порадва на слънчицето, на последните топли дни, да нагушка някого и да си говорят за разни хубави неща от живота :) Много ли искам, по дяволите?! :) Как да не ми стане тъжно, че кеся в нас докато последните слънчеви лъчи за деня за измъкват плавно от ръцете ми и се скриват зад хоризонта, за да стоплят нечие чуждо лице, може би дори две, които са си подарили по една прегръдка, седнали са да се порадват на слънчицето и си говорят за хубавите неща в живота. Все някой трябва да го прави, нали? Иначе къде е смисълът на всичко?

Ретроспекция

...започнала съм поста в 1:11 на обяд...
Предполагам 4:40 СЛЕДобяд е добър момент да си дам сметка, че ще ми трябва време и малко мисъл, за да направя истинска ретроспекция на месеците, през които не съм писала. А имаше за какво, без съмнение. Много първи неща, много неща, за които си обещавах да са последни, макар да знам, че това няма да е така...

Е, интересното ще си запазя за момента, в който ще седна и наистина ще напиша всичко.
Все още ми е странно как понякога си готов да споделяш на сляпо?

The God Of Fuck!

Толкова.. толкова много мога да изпри- казвам за този концерт, но... всичко би било недостатъчно и неясно. Накратко мога да кажа, че тва беше най-великият концерт!!! Или поне вчера бях толкова екзалтиарна, а днес споменът е все още толкова ярък, макар и като от реалистичен сън, че не мога да се отърся от усещането. Да не говорим, че не мога да слушам друго освен Менсън в момента!
За който още не е разбрал вчера беше концертът на Мерилин Менсън на стадион "Академик" и беше НЕВЕРОЯТНО, а това на снимката в дясто си е МОЕТО перце от въпросния концерт!!! Просто не знаете как се намятах на врата на брат ми след като супер небрежно го вдигна от земята и ми го подаде (докато аз псувах по скапания охранител, който не си направи труда даже да погледне за сетлиста на сцената, камо ли да ми го даде, а там имаше тамън два. или поне толкова видях после у други хора!).

Какво да кажа - ако организацията не беше като преди концерт винаги, не бяха послъгали за някой друг час или пък групите бяха закъснели нормално... можеше да хванем повече от една песен на Type O Negative :(( Но честно казано за това се сетих чак на тръгване и то за малко. Сега като се сетя и ми става много криво, но не и толкова много, колкото яко ми е при мисълта, че видях Мерилин Менсън от около половин метър, когато слезе при публиката и стъпи на загражденията.
Уф, наистина много искам да кажа.. и ще го кажа... много пъти, на много хора, но не мога да го напиша, така че да има смисъл просто. И така че да няма пак. Просто... не знам, по изражението на Мишката, като ме гледаше вчера си правя извода, че моето собствено изражение и реакции са неописуеми с думи.
Но това беше сбъдната мечта, преживяване един път, a night to remember и още много повече! екзалтацията ми се завръща, така че ставам все по-нечленоразделна :D
Просто беше велика, невероятно, шеметно, задъхващи, смачкващо, изцеждащо, разбиващо, адреналиново и хаотично... УНИКАЛНО! :))





P.S.: Равносметката с колекцията след концерта е следната...